На 21 декември 1865 г. издокарана тълпа се събра в театър

На 21 декември 1865 година издокарана тълпа се събра в спектакъл Принцът на Уелс в сърцето на лондонския Уест Енд. Уважаемите дами и господа се настаняват в комфортните, меки седалки на театъра и наблюдават звездите измежду тях, надявайки се, че самият принц на Уелс може да е там. Те се възхищават на луксозната си конюнктура, погледите им са към арката на просцениума, декориран с хералдическия герб на принца на Уелс. После замълчават и завесата се вдига…

Това, което избухна на сцената, може да бъде разказано единствено като комбинация от елитна просвета и кофти комедия. В една сцена публиката е развълнувана от млада актриса в тесни бричове, опитваща се да съблазни по-възрастен, космат артист, неубедително костюмиран като младо момиче. Трезвостта е възобновена, когато сопран изпява съществено оперна песен с акомпанимент от цялостен оркестър. Но публиката изпада в смях, когато той засвирва на банджо и бързо арията му се трансформира в бардова ария и танц.

Зад изпълнителите, гениалните промени в ситуацията и най-съвременното магнезиево осветяване придвижват публиката от потопен в дъжд Лондон до хубав залез в испанско лозе и по-късно към зимна градина, цялостна с феи. Тези екзотични декори се смесват с форми на развлечение, доста по-познати на театралите от 19 век: нищожно облечени припевни девойки, танцувални танци, салонни песни и доста ужасни игри на думи

Добре пристигнали в буйния свят на викторианската пародия. В днешно време „ пародия “ напомня корсети, мрежести чорапи и стриптийз. За мъжете и дамите, заели местата си в спектакъл Принцът на Уелс през 1865 година, обаче, е напълно друго: те жадуват за нещо, което по едно и също време да ги забавлява и да им разреши да показват своето самочувствие на хора от междинната класа. Бурлеската съумява да отговори на тези значими условия, което я прави една от най-забележителните форми на развлечение през 19 век.

И по този начин, какво тъкмо съставлява викторианската пародия? В доста връзки тя е сходна на така наречен английски род мюзик-хол: и двете оферират разнородни осъществявания, в това число песни, танци и комедия. Но бурлеските са неповторими. Те включват и културата от висшия клас – изключително операта, Шекспир и други типичен детайли – и постоянно се насочват към пиеси или опери, изпълнявани тогава в Ковънт Гардън или Друри Лейн. Всъщност бурлеската, показана в театъра Принцът на Уелс онази нощ през декември 1865 година, следваше сюжета на доста обичаната от Моцарт опера „ Дон Жуан “.

Бурлеска е родена в лондонските театри на работническата класа. В началото на 19 век те съставляват постоянно мрачни и съмнителни места, където публиката пие бира и се събира с проститутки в едва осветените фоайета, до момента в който нищожно облечените дами танцуват предизвикателно, а на сцената се играе кофти комедия. По това време театрите имат репутацията тук-там за пиене и обществени прояви на разврат.

Театърът на работническата класа също може да бъде провокативен и в политически смисъл. Сатирата в бурлеските постоянно е подривна като подлага на критика аристокрацията и спорни нови закони като, да вземем за пример, новия Закон за бедните от 1834 година

Но пейзажът се трансформира. Към средата на века Уест Енд се трансформира в доста уважаемо място. Това частично се дължи на акцията на писатели като Чарлз Дикенс, които настояват, че театърът има изкупителни и просветителни качества. Но може би по-голяма причина е, че туристите от горната междинна класа имат пари за хабене. Театралните мениджъри също по този начин почистват заведенията си, тъй че новата им аудитория да се усеща в тях в сигурност. Постепенно Уест Енд се трансформира в моден център за пазар, отдих и развлечения.

Сега някои типове представления излизат от мода. Вече не е допустимо да се пускат вулгарни мелодрами като „ Циганката Зара “ в Куинс Тиътър за 6 пенса и да чакаме публиката да се стича на вълни, с цел да се наслаждения на сензационните подиуми на ликвидиране.

Бурлеска дърпа в две направления. Една такава режисура не би била приключена, в случай че девойки не танцуват босите, само че в същото време публиката към този момент е с вечерни тоалети, а стратегиите им са отпечатани върху коприна. Някои се чудят дали бурлеската в миналото ще успее да избяга от предишното си на невисок комизъм като жаргони и ужасни каламбури. Но тези аспекти стават част от нейното обаяние.

И по този начин, по какъв начин мениджърите на театрите балансират сред известния и изискания детайл в представленията си? Тяхното решение е да създадат сатирата малко по-малко остра, по-малко да подлагат на критика статуквото и повече да се отдадат на снобизма. „ Робърт Дявола “ на В. С. Гилбърт; както и други, се подиграват на хората, които отиват на отмора в Маргат, вместо в по-модерните френски морски градове. „ Вкъщи и в чужбина “ адресира една неприятност на междинните съсловия: високия налог върху приходите.

Умният музикален избор също разрешава на мениджърите да се възползват от известност на бурлеската, без да отчуждават уважаваната си аудитория. Композиторите включват известни жанрове като министрелси и салонни песни в аранжиментите си, само че не включват мелодиите обичани на работническата класа. Песните са пренаписани с препратки към културата на елита или преаранжирани в оперни арии или съвременна оперета. И цялото зрелище се организира в грандиозна конюнктура.

Не всеки е почитател на този избухлив брак сред секса и изтънчеността. През януари 1865 година Панч счита, че „ Методът за издигане на пародия, приказност или пантомима се разграничава според от театъра, в който се създава. Самото произведение е надраскано, на ръка, върху части отпадъчна хартия, гърбове на остарели пликове и други сходни. Понякога по-голямата част от ръкописа е написан върху хартия за бръснене по време на тоалетните занимания на създателя. “

Облеклото на танцьорите най-вече наскърбява списание Fun. В рецензията си за „ Робърт Дявола “ през 1896 година в него написа: „ Можем да отбележим по-специално, че – ще дръзнем ли да го назовем рокля? – на главната танцьорка е толкоз извънредно подозрително, че преди няколко години – преди въвеждането на кан-кана да разшири английската приемливост – щеше да бъде обществено жигосано. “